Първа приказка за коприната, примесена с откъслечни детски спомени
Здравейте отново, днес!
Ще се опитам в няколко публикации да събера основната и по-важна част от това, което зная за коприната.
Едно от най-ценните и‘ качества, освен красотата, е нейната здравина и трайност. Пашкулът се състои от една единствена нишка, която достига до 800-900 м. дължина , 10 микрометра дебелина и може да издържи тегло до 45 кг. Толкова е здрава, че през войните ( говоря за първата и втората световна война, преди да измислят новите технологични, изкуствени платове) парашутите са се правели от коприна.
В гардероба на майка ми, в Сливен, все още може да се намери една нейна копринена риза, преправена и ушита от парашут (от втората световна война) . Баба ми, нейната майка, е била шивачка, бродирачка и учителка по бродерия, и, най-вероятно модистката на селото (града Стралджа). Не зная от къде и как е попаднал този парашут у нея, но по време на войните се е използвал безотпадно всички предмети и материали. Майка ми, като второ дете в семейството, често е носела преправени дрехи, но трябва да ви кажа, че всичко нейно, което съм виждала, е толкова детайлно скроено, ушито и изпипано, че по нищо не отстъпва на най-модерните съвременни бутици. Бих казала дори, че ги превъзхожда. Та, въпросната риза, която е на има-няма 60-70 години , е може би леко модно винтидж пожълтяла от стоене, но платът е все така здрав и красив. С лек блясък на нишката , много интересен релеф на плетката и абсолютно неповторим. Някой ден, ако не забравя, ще ви направя снимка и ще ви я покажа.
Да се завърна към основната история.
Родината на копринената пеперуда е древният Китай. Поради ценната копринена нишка, която тя дава, с нейното отглеждане са се занимавали само най-знатните съсловия в границите на Великата Китайска Империя. Гъсеницата на копринената пеперуда е светлосива към бяла и образува бели до светложълти пашкули, изтъкани от непрекъснато копринено влакно. Изнасянето на буби или бубено семе извън империята се е наказвало със смърт.
Естествено, такава ценна стока няма как да остане завинаги в тайна. Няма да ви разказвам кой и как изнася и пренася копринената буба към Европа. Всеки, който се интересува по-подробно от нейната история, може да намери тази информация в интернет.
След като е вече пренесен в Европа, в края на XVIII век, бубарството се развива в Одринско, някои части от Южна България , а след това и в някои области на Северна България. В Източните Родопи, особено в района на Ивайловград, където след Балканските войни се преселват големи групи българи, идващи от Мала Азия, бубарството става важен поминък. В годините от Освобождението до 1989 г. около 50 000 български семейства, заедно с децата си, са се занимавали с бубарство.
За разцвет на този занаят в България, се счита периодът между 30-те и 70-те години на XIX в. Япония е най-голямата производителка на пашкули на човек от населението, а България до 70-те години на ХХ век се нарежда на трето място в света по производство на пашкули на човек от населението. След Япония и Корея. И така, до демокрацията. След 1989 година този занаят, както и много други постепенно умира.
Навремето, баща ми и майка ми бяха учители. Съответно по математика и български. За семейството на майка ми вече съм разказвала, тя е от Стралджа , но е по-скоро градско дете. Баба ми, както стана дума, е била шивачка, шиела е в къщи, и даже са имали слугинче, което да помага в домакинството.
Баща ми е от селско семейство. Неговите родители са били обикновени селяни, работещи на полето, в ТКЗС-то. Баща ми е отрасъл по нивите, пасял е биволите или е помагал във всякакви други земеделски семейни дела. Като истински селянин, в най-чистия и добър смисъл на думата, той обичаше земята и бих казала, не можеше да живее без нея. Точно за това, когато бяхме малки, всяка събота и неделя, както впрочем и повечето ми приятели, бяхме или на село, или на мястото- разбирайте крайградска обработваема земя.
От него съм научила всичко за основните земеделски храни, плодове, зеленчуци. Как се садят , кога , какво, и т.н. Ние децата, участвахме според възможностите и силите си в семейната ферма. И трябва да ви кажа, че никога не ми е било скучно.
Освен със земеделие, баща ми се занимаваше и с други подобни дейности-беше и пчелар. И какво ли още не, все в тази посока. Разбира се, в свободното си време. Но за разлика от сега, през тези години, всички семейни, селскостопански начинания бяха добре организирани , подпомагани и подкрепяни от държавата. Всичко, което произвеждахме се изкупуваше в определени за това пунктове, и после се заплащаше. Така всъщност, семействата можеха със съвсем честен труд да се подпомагат, не без участието на децата.
Защо ви разказвам това, точно тук - защото, освен всичко друго, една година, у дома, в Сливен, гледахме копринени буби. В блока имаме неголям таван и заради тях по стените му баща ми беше сковал стелажи. Спомням си, когато ги донесе, бубите. Побираха се в 2-3 кибритени кутийки. Бяха толкова мънички точици. После, след всеки изминал ден, ставаха все по-големи . Гъсениците се хранят почти непрекъснато, денем и нощем, с листа на черница. В околностите на Сливен , по пътя към Ямбол, е пълно с черници. И ние, естествено, всеки ден, независимо дали беше делник или празник, ходехме да берем черничеви листа. И не си помисляйте, че сме късали клоните. Само листата. И само по долните клони, които можехме да достигнем. Наистина нямам спомен за количествата. Отначало бяха малки, но ставаха все по-големи. Трябва да е било напролет, защото в един момент освен листа, помня , че беряхме и черници. Толкова черници, колкото изядох в онази късна пролет, сигурно не съм яла през целия си останал живот. Имаше и сладко, и компот от черници. И бели и черни. Много са сладки всъщност. Нямам обяснение, защо този ценен плод не се произвежда и продава , и бива оставян да опада от дърветата, и да гние по земята. И така, копринените буби ставаха все по-големи, и по-големи. Никак не са гнусни, въпреки , че са си гъсеници. Едни такива много сухи, нежни и меки , със съвсем фини , немного лепкави крачета. Постепенно завзеха и се разположиха в щайгите по всички стелажи на тавана. И после... започнаха да свиват пашкули. Навсякъде беше пълно с тях , тук-там имаше и красиви , блестящи копринени паяжини....
И това е само началото , раждането на копринената нишка......
Следва продължение.
